Watch videos with subtitles in your language, upload your videos, create your own subtitles! Click here to learn more on "how to Dotsub"

The Best Speech About Education

0 (0 Likes / 0 Dislikes)
Здравейте! Благодаря Ви, че ме поканихте. Първото правило за един директор е никога да не свиква събрание преди обяд, защото децата няма да го слушат Според мен друго правило е: никога да не говори точно преди десерта. Затова ще се постарая да приключа бързо, за да не ви задържам преди десерта Тази вечер искам да Ви разкажа две истории Да Ви кажа защо аз съм тук и защо вие сте тук Да Ви кажа какво е възможно и какво следва Историята "Какво е възможно" започна през моята трета година като директор Моята първа година в нова гимназия, където тъкмо бях назначен Това училище беше едно от тези с най-ниски резултати в щата Колорадо Имахме визия как да променим коренно нещата там Затова затворихме старата гимназия и аз с екип от учители отворихме малко училище в същата сграда. На първия учебен ден имахме много новоприети ученици- деветокласници, десетокласници, които не бяха стъпвали в училище Първото нещо, което направих, беше: да изведа децата навън Подредих ги в кръг на футболного игрище Казахме им: "Това, което виждаме, ако погледнем данните за района е показателно. Това, което трябва да направим е да върнем половина от вас вкъщи. Защото това, което знаем от данните е, че половината от Вас няма да завършат гимназия. Това никога не е било валидно, откакто съществуват данни за това училище Ние бихме могли да направим това, но ние сме тук, защото вярваме, че нещо драматично различно е възможно. Ние сме тук, защото вярваме, че ако Вие идвате и давате най-доброто от себе си всеки ден Вие ще кажете не само, че сте завършили гимназия Вие ще завършите гимназия, вече приети в колеж и с пари в джоба, за да платите за него Това е нашето обещание към вас. Това е хубаво, но всъщност, те не реагираха като вас Тяхната реакция беше: "Уау, г-н Джонсън, Вие сте луд!" Това беше реакцията и на техните родители, както и на експертите от РИО Захванахме за работа, като започнахме от малките неща, за да направим това възможно Ще ви кажа една малка част от тази история Чудехме се как да покажем на първия випуск колко високи са изискванията към тях, за да могат да постигнат желания успех След няколкочасова среща съставихме план Планът беше: ето какво ще направим На първия учебен ден всички дванадесетокласници дойдоха в училище Имахме малко празно табло, с приблизително такива размери И всеки един завършващ трябваше да се подпише на таблото, което гласеше: ОБЕЩАНИЕ Обещаваха две неща: "Да завърша гимназия и да бъда приет в университет!" В първия ден всеки от завършващите класове я подписа и я закачихме на входа на училището. Така че всеки път, като минаваш и си казваш: "Господи, нуждая се от цигара ...или може би е по-добре да се разходя в парка днес следобед." Този надпис ти напомня, че имаш задължение, което трябва да изпълниш След това започнахме процес, който нарекохме "изкачването до университета" Нарисувахме голяма планина и проведохме срещи с всички наши завършващи Всяко дете имаше карта с името си, с която можеше да декорира планината както иска, с любими банди, имена на приятели и т.н. Планината наричахме "изкачването до университета" И всички 44 идентификационни карти започнаха от подножието. По пътя на "изкачването" имаше различни "бази" Трябва да намериш 3 университета, в които да кандидастваш, трябва да напишеш мотивационно писмо Трябва да попълниш всички формуляри в срок, трябва да бъдеш приет във висше училище Всяка седмица, всички дванадесетокласници се събираха заедно И всяка седмица проверяхме всеки до къде е стигнал Виждахме каква част от тях са написали мотивационните си писма Взимахме техните карти ги премествахме по-нагоре Като екип следяхме с точност до къде е стигнал всеки един от тях Ако има "закъсал", някой от екипа трябва да се заеме и да се увери, че той ще си напише мотивационното писмо И седмица след седмица докато стигнем върха на планината - последната стъпка преди висшето училище И тогава си казахме, че трябва да направим нещо съвсем различно За да накараме децата да разберат колко е важно това Отидох до нашия учител по изкуствата и го попитах дали може да ми намери най-нестабилната стълба в тази сграда и ако може да я донесе на общото ни събрание Сложихме стълбата в дъното на залата Всички наши зрелостници се подредиха в две редици пред аудиторията, която водеше до тази стълба И в този край сложихме стол. Ученикът, който е приет във висше училище, същия ден се качва на стола Питаме го: "Къде те приеха?" И той казва: "Били ли сте в Колорадо? Реакцията е: "Ухуу" И тогава казвам: "Ние знаем, че изкачи тази стълба сам" Знаем също, че всеки един присъстващ в тази стая поддържаше нестабилната стълба Ти не би я изкачил, без помощта на всички, които я поддържаха Затова избират т.нар. "Лидери на стълбата" Това са хората, които направиха изкачването възможно Затова те слизат и избират отбор от техните най-ревностни поддръжници Така всеки си избира отбор Имаш твоите лидери, най-често учители, (аз имах честта да бъда един от тях), родители братовчеди, ментори.. Така отборите са сформирани, Ди Джеят пуска музиката, Ученикът скача от стола, тича по подиума, прегръща някого, ръкува се с друг, скача на гърба на някого, изкачва стълбата, подписва се на дъската. За нас това е: един успял, остават още 43 Двама успяха, остават още 42 10 успяха, остават още 34 Всяка седмица гледахме изкачването и се уверявахме, че никой не изостава 10 май, това е ден, който никога не се забравя Когато Травис, последното, 44-то дете, скача от стола, 5 деца се мятат на гърба му, изкачва стълбата, подписва се на дъската. Нашето училище се превърна в първото по рода си в Колорадо, в което 100% от децата са приети във висше училище. Ако имах повече време и десертът не ни чакаше, щях да Ви споделя много по-дълъг списък с "преди" и "след това". Защото не беше изобщо приказна история. Разказвам Ви за нея, защото тя всъщност не беше най-важният момент. И така, най-важният момент в онзи ден беше, че всеки един път когато извършвахме този ритуал, аз карах класните ръководители на 7 клас да доведат един цял клас ученици и да ги подредят в редица. Или група от осмокласници, които също седяха в една редица със завършващите. За да гледат всеки път как ученик скача, качва се на стълбичката и се подписва на таблото. Така моите седмокласници, като излязат от залата в този ден говорят за това, в кои университети ще отидат и какви отбори ще изберат. Знаете ли на колко спорове на деветокласнички съм бил свидетел, в които казват: "Знаете ли г-н Джонсън, дотук беше! Тя вече не е мой "партньор по стълба!"? Аз отговарям: "Е, добре, разбирам. Това беше сериозна обида. Но остават още четири години. Дай й втори шанс! " Причината да ви разкажа за това е, че никой в нашето училище не вярваше, че това ще се случи. . Когато им казахме, че е възможно никой не вярваше, докато не видяха четиридесет и четвъртото дете да се качи на подиума и да се подпише на дъската. Това, което промени представат ми за възможно беше, че всеки седмокласник, осмокласник, деветокласник, който не вярваше, че е възможно, знаеше, че се очаква да го постигне. И като видиш какво постигнахме в "Teach for America" през последните 20 години... Когато аз започнах да преподавам в Мисисипи Делта, това беше немислимо. Когато аз отворих моето училище, такива се отвориха из цялата страна. Заради хора като Майк Файбър и Дейв Лемън, които бяха учители в Teach for America, които започнаха и продължават да правят това не само в едно училище, но в 40, 60, 120 училища Ние говорим за 7 от топ 10 училищата в Денвър. Нашите Charter училища: 6 от тях са ръководени от директори в "Teach for America" Това ми показва какво е възможно Последната история е "Какво следва?" И какво зависи от нас, за да го направим. Тази история е за момиче на име Таша. Беше първият ми пост като директор, току-що завършил право. Нямах никакво право да бъда директор. Беше училище, което не можеше да намери някой друг, затова взеха мен. Това беше училище за деца под попечителството на държавата, защото бяха под закрилата "Социални грижи" или от поправителни домове или деца, които бяха извършили сериозно престъпление, били са в наказателен център дълго време и сега се връщаха към живота. Повече от 90% от тях бяха емоционално нестабилни. Бяха най-различни- от деца от гангстерски групировки до сексуално малтретирани деца. Поддържахме контакт с терапевта, отговарящ за учениците по местоживеене, с който ежедневно си обменяхме информация. Имахме едно момиче, което просто не можеше да бъде укротено. Затова се обадих в центъра и помолих за помощ. Не знаех какво се случва, а тя ми каза: "Ела с мен на срещата ми с Таша." Ще ти кажа само едно нещо преди това". Таша има много важна среща утре, среща с майка си Тя не я виждала майка си от 7 години Таша беше на 16 години, не я беше виждала от деветгодишна Това не е толкова тежко, колкото фактът, че тя не беше виждала майка си, защото социалните служби са отнели попечителството на родителите й, защото е била подложена на сексуален тормоз от двегодишна възраст. Те били част от ритуален култ и заедно с група от хора споделяли Таша. Била използвана като сексуален обект от две до девет годишна възраст. На следващия ден бяхме заедно, аз Таша и психотерапевтът и не бе изненада, че Таша не можеше да си намери място, тя обикаляше из стаята. Психотерапевтът каза да чакам и да не казвам нищо. Обърна се към Таша: "Знаеш ли, Таша.. ..ти никога няма да имаш здрава връзка с твоите родители." Таша полудя. Започна да хвърля предмети:"Как смееш? Ти не ме познаваш, не познаваш моето семейство! Не знаеш през какво съм минала, какво ти дава правото.." И така, тя крещеше около 2-3 минути. Накрая спря и просто се срина върху канапето, започна да плаче. Психотерапевтът й каза: "Но, ако успееш да се справиш с тази среща утре, ти ще успееш да имаш някой ден здрава връзка със семейството си, с твоя съпруг, с твоите деца." Таша я погледна. Лицето й беше обляно в сълзи: "Мислиш ли, че мога да имам това?" Хейли й отговори: "Абсолютно." Срещата приключи и Таша си отиде. Аз, с моята 28-годишна мъдрост казах: "Защо направи това? Как можа да й кажеш това? Че няма да има здрава връзка със родителите си, не знаеш дали пък нещата няма да се оправят. Може пък утре всичко да мине страхотно. Хейли беше оцеляла от Холокоста, винаги ми викаше Майкъл, когато беше ядосана и ми каза: "Майкъл, (хвана ме за врата) Майкъл, има само две неща, които можем да предложим на децата- Истина и надежда Ако не й кажеш истината, тя ще прекара живота си в търсене на свят, който не съществува. Ако не й дадеш надежда, тя никога няма да стане от леглото, за да търси свят, който заслужава. Излязох, седнах в колата си и не помръднах за около час. И си помислих: Уау, това е, което "Teach for America" прави за мен. "Teach for America" беше моят собствен урок за това какво е истина и надежда. Истината не е е записана в учебника по история. Не е уловена във факти и форми, а е всъщност в лицата. Аз мога да си затворя очите и да видя цялата тази истина. Истина за мен е всяка неделя, около 2 следобед, когато телефонът вкъщи звъни. Вдигам и ми казват: "Приемате ли обаждане от затвора за ваша сметка? " Отговарям: "Да" Гласът от другата страна на линията пита: "Мама там ли е?" А аз казвам:"Здрасти, Джамейн." Джамейн е на 24 години. Джамейн беше на сватбата ми. Джамейн е осъден за убийство на доживотна присъда без право на обжалване. Жена ми е единствената майка, която Джамейн някога е имал. За мен истината за Джамейн е, че пристигнахме там прекалено късно. Това е истина, пред която се изправям всяка една неделя. Но надеждата е също, когато на този телефон позвъни Флавио. Флавио беше наш ученик в Мейса. Беше напълно непоправим в седми клас, постоянно наказан, гонен и т.н. В девети клас беше близо до изключването, пратихме го на стаж в Медицински център. Там реши, че иска да стане доктор, променихме живота му, завърши гимназия, беше приет в университет. Тогава той дойде при мен и ми каза, че има проблем: "Аз нямам документи, така че не мога да отида в университет, без да платя държавна такса. Не исках да ви казвам това, кандидатствам вече 8 години за гражданство, но нищо не се случва. Казах му: Флавио, защо не си ми казал за това досега? Той отговори: живеехме в Чапас, баща ми беше от тези хора, които не позволяват на нарко картелите да управляват града. Затова го убиха. След това убиха чичо ми. След това майка ми взе мен и брат ми в колата и кара, докато не стигнахме тук. Казвам Ви това, г-н Джонсън, защото току-що ми се обадиха и казаха, че имам шанс да кандидатствам за гражданство, само че трябва да се върна в Чапас и да чакам за него там". Казах му, че е невъзможно да направи това. "Няма начин да се върнеш там, чакат те да се върнеш от 6 години!" И той ми каза: "Г-н Джонсън, когато успея, ще си струва." Върна се и 4 месеца е спал под открито небе, с оръжие в колана си, местейки от място на място, свързайки се с мен чрез фейсбук, за да го следя. Телефоните там естествено не работят. И чакайки неговата виза да изпревари дрога картелите. Преди около 2 месеца ми писа. И беше у дома. Обядваше. Имаше документите, беше успял и каза: "Г-н Джонсън, трябва да Ви кажа нещо." Попитах го какво и той ми каза: "Толкова съм благодарен за всичко, което направихте и реших да се запиша в армията. Ще отида в колеж, но първо ще служа на страната, която послужи на мен. Искам да го направя за всички тези, които се жертваха за мен, за да подкрепя сега тях, както те подкрепяха мен. Праща ми снимки от военните лагери, справя се чудесно, обсъждаме възможностите за колеж. Но това са именно моментите на надежда, които ни напомнят, че всичко е възможно. Истината, без надежда е провал. Но надежда, без истина е илюзия. И само чрез тези две неща можеш да видиш наистина какво е възможно. Някой ме попита преди няколко дни, защо бих изпратил някои от най-талантливите и способни млади хора в най-трудните учебни заведения в Америка, където единствено ще се разочароват, ще видят колко зле е всичко. Да не знаеш, че си болен, не те прави здрав. Знаейки че си болен, ако не вярваш, че има рецепта, това те прави безнадежден. Причината, поради която тези хора трябва да правят това, което правят, както видяхте тази вечер е, защото само в тези моменти, в които можеш да се изправиш лице в лице със суровата истина и с най-голямата надежда Само тогава можеш да повярваш, че е възможна съществена промяна Такива са моментите когато съм в Сената и се опитваме да прокараме проектозакон за това, че трябва да можем да назначаваме най-добрите и да уволняваме най-добрите, затова че никой не може да има работа до живот, ако не се справя добре, И когато ме спрат на площадката със сина си и хората започнат да ми викат, а синът ми ще ме попита: "Защо са ти ядосани, татко?" Аз ще си спомня за Флавио. Ще си спомня за Травис. Ще си спомня за моментите, в които хората твърдяха, че тези неща не са възможни. А ние доказахме, че са. Защото истината е, че в повечето щати имаме политическа система, която е корумпирана и служи на грешни интереси и на грешни ценности. Това е истината. Но това, което знам, е че сме способни да направим промяна в този сектор, както сториха вече множество директори и учители из цялата страна. Истината е, че се нуждаем от армия от хора на всяко ниво - директори, учители, ментори, държавни комисари.. Надеждата е,че когато се огледаш в тази стая и видиш учителите на "Teach for America" от цялата страна виждаш, че тази армия идва. Истината е, че Америка все още не се е превърнала в страната, за която мечтаем. Надеждата е, че никога не сме били по-близо от сега. Ако останем верни на убеждението, че трябва да се изправяме лице в лице с истината и не губим надеждата си, тогава мисля, че ще достигнем фаза, в която Америка, със сълзи на лицето ще ни погледне и ще каже: "Мислиш ли, че наистина бих могла да имам това?" Защото, гледайки тази стая и спомняйки си за 20 - годишнината на "Teach for America" миналата година когато присъстваха 11 хиляди влиятелни хора Чувствах се така, както бих се чувствал седейки в кабинета на Линкълн Или както бих се чувствал в хола на д-р Кинг през 1955 Да бъдеш около група от хора Толкова посветени да докажат историите на истина и наждежда Група от хора, която се е посветила, благодарение единствено на силата на волята на идеята, че можем радикално да променим това, на което тази страна е способна Група от хора, която накрая, ще вдигне Америка на раменете си и ще я пренесе над водата до място, където, ние, като Таша, ще кажем: "Да, ние наистина бихме могли да имаме това." Благодаря на всички, че бяхте с мен

Video Details

Duration: 21 minutes and 52 seconds
Country: Bulgaria
Language: English
Genre: None
Views: 53
Posted by: paraskevi on Nov 30, 2012

this speech will have you standing up and cheering for education by the end. It’s 21 minutes that are worth spending on the future of our children. Watch it, and tell everyone you know about it. And thanks, Mike, for your service to education.

Caption and Translate

    Sign In/Register for Dotsub above to caption this video.